Разговор с Апостола
Преди години край асеновградския манастир, посветен на света Петка се виеха кръшни хора, ядяха се агнета, пиеше се вино. Само на метри от там се преливаше вино върху коливото. Преливаше се на Дякон Игнатий. Оставен сам. Пак предаден. Свещениците тихо пееха „Вечная памят“, но бяха надгласяни от гюрултията наоколо и веселата глъч край огньовете.
Вече повече от десетилетие не е така. Научиха се малко или повече хората, че отиваме на помен. Отиваме с тъга на сърцето и молитва на устни. Изминаваме стръмните пътеки към манастира, мислейки си как преди повече от 150 години калугерите са приемали Левски, криели са го, пазели са го. Той е бил по-скъп от най-скъпото съкровище и най-ценната утвар.
Левски не е обичал Станимака. Няма и как да я е обичал. Лангерята, имащи себе си за елини, са били враг и за вярата и за свободата. С бащи селяни от българските села, с деца, считащи себе си за най-висшата форма на гръцка аристокрация и мразещи българското. Левски е нямал шанс. Никога семето на революцията е нямало да покълне тук.
Виж, селата са били друга работа. Червен, Новаково, Леново. Там изнурените селяни са се събирали край свещите и кандилата. Пред масата с пищова, камата и Евангелието. Там се е раждала българската революция.
И днес, отивайки до барелефа на Васил Левски пред манастир Света Петка, ми е трудно да направя последните крачки и да се приближа. Търся възможност да съм сам. Да няма хора. И пак не смея да го погледна в очите. Не мога. Какво да му кажа?
„Апостоле, напразно ли си отиде? Напразно ли толкова години бъхти из виелиците и припека, че да будиш овчия народ? Уви, не се е променил тоз пусти чепат характер български. Разделение, омраза, ненужна завист. До къде ще я докараме така, Апостоле? Ами тия дето след нас идват? Напразно ли си отиде????“
Много душевно изживявам всяка среща с Левски там горе. Винаги съвестта ме гризе. Успяхме ли да построим обществото си според заветите му? Успяхме ли ние да сме инициаторите, та тези завети да се случат? Успяхме ли поне Него да съхраним като национален идеал или отново веселата глъч от мохабета ще надделее над свещеническата молитва?
