„Какъв глас, братя мили!“ (разказ за Левски в Новаково) – Иван Желязков

Трети ден новаковският поп Ангел Чолаков не се прибирал в къщи. Младата му жена, каквато била притеснена, все поглеждала към улицата и въздишала. Най-после тропнала пътната врата. Тя познала стъпките му и скочила да го посрещне. 

– Изтекоха ми очите, бре Ангеле!

Той се усмихнал. До него стоял непознат мъж в калугерски дрехи. 

– Добър вечер, стопанке! – поздравил човекът и се огледал
– Добре си дошъл! – отвърнала му жената. Ядът и се стопил. Щом влезнали, припнала да приготви вечерята. 

Докато изпържи яйца, както се полага за скъп гост, стаята се изпълнила с народ. Селяните стояли един за друг и не откъсвали поглед от непознатия. 

– Има ли от други села? – прошепнал той в ушите на поп Ангел. 
– Поканихме и тополовци – отвърнал домакинът. Двамата седели зад масата, върху която лежало евангелие. – Там няма условие за комитет…

Чужденецът се изправил и започнал да говори. Хората не смеели да помръднат. Сърцата им чукали като луди. Изведнъж словото му преминало в песен. Гласът му се извисил – висок и ясен, къщата се прокънтяла, сякаш биела камбана. Косите на селяните настръхнали. После човекът подхванал някаква църковна песен. Пеел с широко гърло, а когато спирал за малко, пригласял му поп Ангел. 

Никой не мигал. Мъжете гледали как непознатият в калугерски дрехи вади кама и я поставя върху евангелието, а попът слага отгоре голям сребърен кръст. Започнала клетвата. 

Станало среднощ, хората не искали да си вървят. – Чакай! Няма ли да хапнеш? – викнала след госта младата жена, когато разбрала, че си отива.
– Благодаря ти, стопанке! Не съм гладен! – той се сбогувал и, придружен от поп Ангел, напуснал къщата. 

– Как не си гладен! – учудила се тя и вече зад гърба му рекла на селяните – Видяхте ли какъв глас, братя мили!
– Като буря – казал един от тях – Ако ни рече „Напред!“ – всички ще тръгнем след него.

Настъпила пауза.

– Разправят, че и Левски имал такъв глас – добавил друг. 
– Мълчи, мълчи!…