Левски и Петър Грамадата от село Червен (разказ от Иван Желязков)

– Железар съм – казал Петър Грамадата на своя гост. – Поработвам със синовете, хляба да излиза…
– Хубав занаят – отвърнал пътникът. – Какво майсториш?
– Всичко – селянинът показал ръцете си.
– А това можеш ли? – чужденецът извадил от пояса си револвер. 

Мъжът погледнал с любопитство железния предмет, подържал го в шепа и отсякъл кратко и ясно. 

– Мога
Легнали да спят. 

През нощта Петър Грамадата се събудил от силен вой. Виелица разкъсвала дърветата. Погледнал към човека, но той не мръдвал. После се обърнал на другата страна. Сънят бягал от очите му „Защо не остане, докато спре вятърът – помислил си селянинът, а прозорецът скърцал над главата му. 

– Вярно, нашенци се оказаха зелени за комитетските работи, ама ще си побъбрим двамата. Пък сетне, ако даде господ хубаво време, ще го изпроводя до манастира „Св. Петка“. 

– Колко път е до манастира? – попитал все така неподвижен гостът, сякаш разгадал мислите му. 

Петър Грамадата трепнал, изненадан. След това застанал на гръб и рекъл:
– В тая виелица може и два, може и три часа. 
– Значи трябва да се стягам – пътникът отметнал завивката и скочил пъргаво. 

Фигурата му се очертала на белия правоъгълник. Селянинът също се изправил. Дал му чифт цървули и навуща, оседлал му кончето, а за себе си стегнал катъра, с който ходил за дърва от балкана. 

Когато напуснали село Червен, по небето се появила бяла светлина. Развиделявало се. Снегът затрупвал планината, студен вятър свивал пъпките на дряна. Пътеката била стръмна, навята в преспи. Провирали се през габър и леска, изкачвали се. Опепеленото от вихрушката поле не се виждало. Стигнали манастира, почукали на дъбовите врати. Показал се възрастен монах и веднага им отворил. 

На сбогуване Петър Грамадата казал на пътника:

– Виж какво, Апостоле! Трима ми са синовете. Ако останат тука, няма да има работа за всички. Ще ги разселя. Единият в едно село другият – в друго. А третият, най-малкият, ще си бъде у дома – остарявам…. Така хем ще завъртят свои клиенти, хем ще помагат и на други села за въстанието…

Човекът го погледнал усмихнато. После протегнал ръка към него. Малката му длан едва се забелязвала върху широкото му рамо. 

– Какъв народ, боже! – казал монахът, който чул всичко. 

Разделили се. Петър Грамадата крачел към селото и усещал нещо на рамото си. 

Дали не е било листо, довято от вихрушка?